„Промени гледната си точка.“
Не знам дали хората го казват толкова често, колкото го чувам аз, но със сигурност е от онези фрази, които звучат супер мъдро… докато не ти се наложи реално да го направиш. Easier said than done, както биха казали някои хора.

И все пак, в последните седмици тази уж клиширана мисъл ми се залепи за съзнанието като бележка на хладилник. Не защото изведнъж станах дзен-магьосница на ума си, а защото започнах да я срещам навсякъде. И най-ироничното е, че първо ме удари… от Netflix.

Продуктивността често е въпрос на ъгъл, не на характер

Съвсем наскоро излезе 5-ти сезон на Emily in Paris и като една голяма фенка го изгледах почти наведнъж. В един от епизодите половинката седеше до мен и пуфтеше колко нереален бил сериалът. Малко се издразних, защото на мен пък много си ми харесва. Да, банален е, на моменти нелепо романтизиран, но носи приятни чувства. Без да spoil-вам много, има една сцена, в която новата любов на Емили има проблем и Емили му казва, че ще се справи стига да погледне от друг ъгъл. И хоп-троп, разбира се, че в сериала всичко се нареди по-лесно от пъзел с 4 части.

Обаче после се случи нещо, което ме извади от „да бе, в сериалите е лесно“ и ме сложи в „чакай, може би има нещо вярно“.

Няколко дни след това с половинката се отправихме на пътешествие със самолетче и добре че винаги ми взима място до прозореца, защото както си зяпах, видях една „рекичка“. Тази рекичка се оказа Дунав. Дунав, който ако застана на брега, е абсурдно да видя отсрещния бряг. И изведнъж ми стана ясно колко много неща в живота изглеждат „малки“ или „поносими“, само защото ги гледаме от високо, отдалеч, от друг ъгъл.

И си казах: ако това важи за Дунав, защо да не важи и за задачите? За плановете? За мечтите, които стоим и гледаме като огромни чудовища под леглото?

Продуктивността много често не е липса на дисциплина. Понякога е липса на правилна перспектива. Не защото сме „слаби“, а защото умът ни има навика да zoom-ва точно върху това, което плаши: размера, риска, чуждото мнение, „ако се проваля“, „ако стане смешно“, „ако не е идеално“.

Как перспективата променя реалността и поведението ти

Отблизо е хаос, отдалеч е история

Още един пример, който ще си позволя да дам: картина, която ми направи впечатление в музей, който посетихме. Отблизо изглеждаше като някакви мацки с боя, да, имаше форми, но някак не беше идеално. Реших, че това е моментът, в който да тествам „смяната на гледната точка“ и се отдалечих. Не беше особено изненадващо, че отдалеч изглеждаше по-добре, по-жива и истинска.

И тук ми светна нещо много практично: когато сме прекалено близо до задачите си, започваме да виждаме само „петната“. Само недовършеното. Само кривото. Само това, което още не е като в Pinterest версията на живота. А когато се отдръпнем (буквално или мислено), започваме да виждаме смисъла, посоката, композицията. Тоест: защо изобщо го правим.

Понякога, за да си продуктивен, не ти трябва още един to-do list. Трябва ти една крачка назад.

Какво виждат хората и какво виждаш ти

Никога не съм била от хората, които запомнят много цитати, но още от ранните ми студентски години си имам един много любим от Е. М. Ремарк:

„Такъв е светът: може да се превърнеш в ангел, глупак или престъпник и никой няма да забележи. Но ако ти липсва едно копче, всички ще го видят.“

Много често работим и живеем така, сякаш всички са с лупа върху нашето „копче“. Сякаш светът чака да ни хване в несъвършенство. И точно това убива продуктивността: започваш да отлагаш, да се саморедактираш, да не започваш изобщо, защото в главата ти вече се е случил съдът.

Истината е, че повечето хора са заети със своите копчета.
Но ако твоят ум е убеден, че всяка грешка е катастрофа, ти автоматично превръщаш всяка задача в стена, вместо в нова възможност.

Не събитията ни спират, а мислите за тях

Сега ще те запозная с малка част от работата на Албърт Елис, човекът, който е казал на света, по научен начин, че мозъкът ни обича да си измисля драма.

Той стои в основата на рационално-емоционалната поведенческа терапия и има един много прост модел, който обяснява защо „смяната на гледната точка“ не е мотивационна картичка, а реален инструмент.

• A (Activating event): случва се нещо. Например: имаш проект, срок, задача, която те притиска.

• B (Beliefs): какво си казваш за това нещо. „Няма да се справя.“ „Трябва да е перфектно.“ „Ако се изложа, край.“

• C (Consequences): резултатът. Тревожност, отлагане, блокаж, скролване, „ще започна утре“.

Елис казва: проблемът рядко е в A. Най-често е в B.
И ако промениш B, започваш да променяш C. Това е продуктивността в най-чист вид: да можеш да си управляваш вътрешния монолог така, че да те движи, а не да те заключва.

Ето няколко обикновени примери:

• Вместо „Това е огромно, няма да се справя“, кажи си „Това е много, да, но мога да започна с 20 минути и една част.“
• Вместо „Трябва да стане перфектно“, започни с „Трябва да бъде направено. После ще го подобря.“
• Вместо „Невъзможно е“, кажи си „Не знам още как. Но мога да потърся как.“

Мечтите ти са „невъзможни“, но историите ти харесват друго

Ако сега те попитам, сигурна съм, че ще ми кажеш, че много от мечтите ти са невъзможни. Но съм убедена, че обожаваш филми, книги и приказки, в които невъзможното някак става възможно.

И това е един от най-странните човешки парадокси: вярваме в невъзможното, когато е на екран, но се подиграваме на невъзможното, когато е в собствената ни глава.

Може би, защото в приказките виждаме процеса като сюжет. А в живота виждаме процеса като риск.
И тук пак опираме до гледната точка.

И като за щастлив край, представи си следното:
Навън духа леден вятър, носът ти тече, главата те боли, в цикъл си и имаш 1001 неща за вършене. В такъв момент колкото и да сменяш гледната точка, колкото и да си повтаряш, че хиляди жени преди теб са били в същото състояние (а някои и в по-лошо), това няма магически да намали болката, дискомфорта и раздразнението ти. Няма да ти „оправи деня“ само защото си го погледнала от друг ъгъл.

Смяната на гледната точка не е лекарство за всичко. Не е Нурофенче за реални симптоми, не е топло одеало за умората, не е чаша вино за нервите. Понякога най-продуктивното нещо не е да се насилиш да мислиш позитивно, а да си позволиш да наругаеш света наум (или на глас), да си признаеш „да, скапано е“ и пак да направиш следващата малка стъпка. Не защото ти е леко, а защото знаеш, че и това ще мине.

Перспективата е инструмент, не религия. Ползвай я, когато ти дава въздух и яснота. И не я насилвай, когато тялото ти крещи, че има нужда не от нов ъгъл, а от пауза, топло и малко любов към себе си.