Има книги, които не просто се четат, те се преживяват. “Изборът” на Едит Егер е една от тях. В нея има нещо повече от история за оцеляване; има покана към живот, към осъзнатост, към това да не бъдеш пленник на миналото, независимо колко дълбоки са белезите му. Докато я четях, често спирах, за да си поема въздух - не само от болка, но и от внезапното усещане, че някой ми държи огледало, в което се вижда и светлината, и сянката ми.

“Никой не може да отнеме това, което е в ума ти.”

Тази простичка фраза ме накара да спра. В свят, в който можем да изгубим всичко от дом, статус, сигурност, дори себе си - мислите ни остават последното ни убежище.
Едит Егер е оцеляла в Аушвиц, защото е избрала как да мисли. Тя не е имала контрол над тялото си, но е имала контрол над ума си.
Психологът Виктор Франкъл, друг оцелял от Холокоста, казва нещо подобно:

 “Всичко може да бъде отнето от човека, освен едно — последната от човешките свободи: да избере отношението си към дадена ситуация.”

И може би именно в това се крие най-голямата ни сила, не в това да избегнем страданието, а да изберем как да му отговорим.
Когато осъзнаеш, че мислите ти не са просто отражение на реалността, а инструмент за нейното създаване, започваш да лекуваш.

“Ако живееш, трябва да живееш за нещо, да имаш призвание.”

Тук не става дума за грандиозни мисии. Призванието може да бъде тихо като да изслушаш някого с пълно присъствие или да твориш нещо, което си остава само за теб.
Колко често се питаме „За какво живея?“ вместо „Какво избягвам да живея?“
Когато не живея с чувство за смисъл, усещам как се разпадам на малки парчета от задължения и шум.
Призванието не е титла, то е състояние на духа. Енергията, с която се събуждаш сутрин, когато знаеш, че правиш нещо, което има значение дори само за теб.

“Когато не можеш да влезеш през вратата, влез през прозореца.”

Колко често стоим пред заключени врати и отказваме да помръднем, защото “така трябваше да стане”?
А д-р Егер ни напомня - животът е творчески акт.
Понякога пътят не е прав, а криволичещ, неудобен, дори нелогичен.
Но издръжливостта се ражда от това да не се отказваш, дори когато изглежда абсурдно.
Може би прозорецът е просто друг начин да се озовеш на правилното място.

“Казвай "да" на себе си… това е изпитанието на изпитанията.”

Тази фраза е болезнено близка. Да кажеш “да” на себе си често означава да кажеш “не” на очакванията на другите.
Живеем в култура, която възнаграждава угодничеството (особено при жените). Да бъдеш „мила“, „разбираща“, „гъвкава“. Но на каква цена?
Да кажеш “да” на себе си е акт на любов, който не винаги изглежда красив отвън. Понякога е мълчание, понякога е напускане, понякога - промяна на посоката.
Както пише Деймън Захариадис в "Изкуството да казваш не":

"Грижата за себе си не е егоизъм. Тя е необходимост."

“За да променим поведението, трябва да променим чувствата си. За да променим чувствата си, трябва да променим мислите си.” - Албърт Елис

Тук психологията среща философията на избора.
Колко често се опитваме да се променим само на повърхността с обещания, списъци, планове без да осъзнаваме, че коренът е в мисълта.
Елис, бащата на рационално-емоционалната терапия, ни показва, че не събитията ни разстройват, а нашата интерпретация на тях.
Мисълта е семето, чувството е цветето, а поведението - плодът. Ако искаш различен плод, започни от почвата.

“Перфекционизмът е убеждение, че нещо е повредено.”

Това боли.
Колко често се опитваме да бъдем „достатъчно добри“, защото някъде дълбоко вярваме, че не сме?
Перфекционизмът не е стремеж към високо качество, той е един прикрит страх от отхвърляне.
Някои автори описват перфекционизма като “щит”, с който се опитваме да се предпазим от срама.
Истинската свобода идва, когато осъзнаеш, че не си повредена, а просто човек. Несъвършена, но истинска.

“Експресията е обратното на депресията.”

Колко просто, а колко вярно.
Депресията често е задържана енергия - болка, която не сме изразили, сълзи, които не сме си позволили, думи, които сме преглътнали.
Изцелението започва, когато позволиш на гласа си да се чуе.
Може да е изкуство, движение, плач, писане, разговор.
Да изразиш, означава да извадиш на светло това, което тежи в тъмното.

“Изцелението не се постига като заличиш белега... Изцелението се постига като обикнеш раната си.”

Това е, може би, сърцевината на книгата.
Да обикнеш раната си не значи да я идеализираш, а да я приемеш като част от историята, която те е направила теб.
Белегът е доказателство за оцеляване.
Както златото в японската техника кинцуги свързва счупената керамика, правейки я по-красива от преди, така и ние ставаме по-добри, когато приемем своите пукнатини.
Любовта към раната е признание: “Оцелях. И продължавам.”

“Какво искаш? Кой го иска? Какво си готов да направиш? Кога?”

Тези четири въпроса са като огледало.
Колко често искаме неща, които не са истински наши? Колко често чакаме “подходящия момент”, който никога не идва?
Животът ни пита непрекъснато, не с думи, а чрез събития, избори, тишина.
Едит Егер ни подканя да се осмелим да отговорим.
Не абстрактно. А с действие.
Защото изборът не е мисъл. Той е движение.

Изборът е не само като книга, а философия. Успя да ми припомни за пореден път, че свободата не е външно състояние, а вътрешно решение.
Да избереш живота, себе си, прошката, гласът си.
И да знаеш, че дори когато всичко около теб е несигурно, мислите ти, смисълът ти и способността ти да обичаш остават твои.

Никой не може да ги отнеме.