Има една дума, която съвременните жени произнасяме по-често от „добро утро“ и по-упорито от „всичко е наред“, а именно „после“. Никоя от нас не е застрахована от капана на:

„После ще си почина.“
„После ще започна да тренирам.“
„После ще сменя работата.“
„После ще се погрижа за себе си.“
„После ще бъда щастлива.“

„После“ звучи като интелигентен план. Като рационалност. Като зрялост. Като отговорност. А всъщност често е най-изисканата форма на саботаж: отлагане, облечено в добри намерения.

„После“ е религията на жената, която носи света на раменете си

Съвременната жена е странен вид герой. Тя е мениджър на хаоса, координатор на чувствата, логистик на живота. Тя помни кой какво яде, кой какво не яде, кой има родителска среща, кой има срок, кой има нужда от прегръдка, кой има нужда от истина, казана внимателно.

И в тази суперсила има уловка: всеки има ред, но не и тя.
Тя е последната точка в списъка. Десертът, който се пропуска. Водата, която „ще пие после“. Въздухът, който си обещава „като мине това“.

И ето го парадокса: жената, която оправя живота на всички „сега“, живее своя живот „после“.

„После“ не е време. „После“ е бягство.

Нека си го кажем без захаросаната опаковка: „после“ често е удобното прикритие на страх.

Страхът да не разочароваш.
Страхът да не се провалиш.
Страхът да не изглеждаш като „егоист“.
Страхът да не бъдеш „твърде много“.
Страхът да не избереш себе си и после да трябва да живееш с тази истина.

Защото ако щастието е „после“, то е безопасно. Там, в далечината, то не изисква решения. Не изисква разговори. Не изисква граници. Не изисква „не“. Не изисква рискове.

„После“ е място, където мечтите могат да са красиви, защото не се срещат с реалността.

Жената, която отлага себе си, започва да живее в режим „оцеляване“

И това се случва постепенно, като тихо изтъняване.

Първо отлагаш малките неща като да си легнеш навреме, да се разходиш, да откажеш още една задача.

После започваш да отлагаш средните като приятелите, книгите, удоволствието от тялото си, желанието да се облечеш новите си дрехи „за теб“, ей така, без повод.

И един ден откриваш, че си започнала да отлагаш и големите неща като любовта, която заслужаваш, работата, която те вълнува, границите, които те пазят, живота, който искаш.

Наричаме го „нямам време“, но често значи „Нямам разрешение.“
Разрешение от вътрешния съдия, от майчиния глас, от обществената версия на „добрата жена“, която е полезна, усмихната и леко уморена.

Култът към „добрата жена“ произвежда жени, които чакат...

Най-провокативната истина: много жени не отлагат, защото са мързеливи, а защото са възпитани да бъдат удобни.

Удобната жена не прави сцени.
Удобната жена разбира.
Удобната жена поема още малко.
Удобната жена винаги може „още малко“.
Удобната жена е силна… докато не се счупи.

И когато се счупи, пак казва „нищо ми няма“.
Само че вече живее на батерия. Не на душа.

„После“ може да звучи зряло, но понякога е форма на самоизоставяне

Кога „после“ е разумно?
Когато отлагаш нещо, за да го направиш по-добре.

Кога „после“ е опасно?
Когато отлагаш нещо, за да не почувстваш неудобство.

И тук идва въпросът, който малко жени си задават, защото отговорът е неудобен:

Отлагам ли, защото нямам време… или защото се страхувам да избера себе си?

Модерната жена не трябва да „се справя“. Тя трябва да си върне живота.

Няма да ти кажа „постави себе си на първо място“, защото това е клише, което звучи прекрасно, но се разпада в реалността между работа, деца, родители, партньор, кредити и изтощение.

Ще ти кажа нещо по-малко романтично, но по-истинско:

Постави себе си някъде в списъка. Днес.

Не „след като“. Не „като мине“. Не „като се успокои“.
Днес.

Не ти трябва час. Понякога ти трябват 10 минути вярност към себе си.

10 минути тишина, без да „наваксваш“.
10 минути разходка на слънце.
10 минути свобода след като си казала „не мога“.
10 минути да признаеш какво искаш.
10 минути да направиш нещо малко „сега“, което бъдещето ти ще помни.

Защото „после“ не идва, ако не го доведеш

„После“ е като влак, който никога не пристига на перона, ако ти не си купиш билет и не тръгнеш към гарата.

А най-страшното е, че времето не спори. То просто минава.

И един ден „после“ се превръща в „Къде отиде животът ми?“

Искам да си затвориш очи и да си представиш, че животът ти е книга.
Колко страници са посветени на „другите“ и колко на „теб“?

Ако днес напишеш само едно изречение, което да прекъсне „после“, какво ще бъде?

Може би:

„Днес ще се погрижа за себе си, без да се оправдавам.“
„Днес ще кажа истината, която отлагам.“
„Днес ще си върна тялото.“
„Днес ще си върна времето.“
„Днес ще започна.“

Не утре. Не „като стане по-леко“.
Днес.

Защото щастието не е награда за „доброто момиче“, което е издържало достатъчно.
Щастието е избор.
И „после“ е просто начин да не го направиш.

А ти… колко още „после“ можеш да си позволиш?