Светът е обсебен от резултати и точно затова не можеш да промениш живота си. Искаме резултати с „бързи хакове“ за промяна, с бързи удоволствия, но истината е, че тези неща не ти помагат да откриеш по-истинското и по-доброто си Аз.
Истинският „хак“ се крие в това да изградиш устойчивост и ангажираност към целите си, да се наслаждаваш на процеса, а не да бъдеш щастлива само и единствено, когато получиш резултат.
Какво имам предвид? Ще взема един банален пример от собствения си живот, в който всяка жена би се разпознала.
Капанът на Х килограми
„Искам да отслабна и да имам по-здравословен начин на живот. Искам да съм Х килограми.“ - това са крайни цели. И какво се случва, когато достигна до Х мечтаните килограми? Връщам се към предишния си начин на живот и след 1-2 години отново се връщам в този цикъл.
В психологията това често се нарича Arrival Fallacy ( илюзия за крайната цел) - илюзията, че щастието ни чака на финалната линия. Но истината е, че ако процесът до там е бил мъчение, тялото ни ще направи всичко възможно да се върне в зоната си на комфорт веднага щом спрем натиска.
Моят омагьосан кръг
Като дете бях малко по-пълна и в тийнейджърството си започвах какви ли не диети и спортове само и само да отслабна. Да, имах резултати, но не изграждах устойчив начин на хранене и тренировки, който действително да ми харесва и да се превърне в част от живота ми. Затова в момента, в който достигнех до желаните килограми, спирах с режима и тренировките, а след известно време пак качвах... и пак диети.
Преди около 10-тина години започнах да ходя на фитнес. Донякъде ми харесваше, но все още бях в капана на резултатите - „колко ще отслабна“, „с колко килограма ще клекна“, „колко тренировки ще направя тази седмица“. И така докато не получих първата си травма на коляното, от която буквално от болка се разплаках във фитнеса. След лечението се върнах към тези тренировки, защото това беше модерно и най-вече защото това познавах.
Диагнозата като катарзис
Допреди 2 години, когато дойде следващата голяма криза за мен, която сложи край на фитнеса... Получих заболяване на щитовидната жлеза (хиперфункция / Базедова болест). Това беше хем много хубав период за мен, защото се хранех с какво ли не и свалях килограми (без да тренирам), хем ужасен, защото нямах сила дори да изкача 5 стъпала, камо ли да ходя да вдигам тежести.
Разбира се, след като започнах лечение, си върнах свалените килограми и дори качих малко отгоре. Отново бях обсебена от тези проклети цифри на кантара. Въпросите ми при ендокринолога бяха „кога ще отслабна“, „какво да ям, за да не качвам“, „какво да правя, за да отслабвам“.
Мога да ти гарантирам, че този човек ме срина с едно изречение, което може би винаги ще помня: „Прави каквото искаш, ако искаш спри да ядеш - в момента няма да отслабнеш“. Също така ми забрани да ходя на фитнес и да правя високо интензивни тренировки. ШОК!
Урокът по търпение
И сега какво? Бях пробвала спорадично да ходя на йога и плуване през годините, но не чувствах особен смисъл, защото не виждах резултати... Но от този момент нататък това трябваше да се превърне в моята реалност или да не тренирам изобщо.
През тези две години на лечение се научих на търпение, на любов и уважение към тялото си и да спра да гоня резултати. В психологията това наричаме Intrinsic Motivation (вътрешна мотивация), когато правиш нещо заради самото преживяване, а не заради външната награда. Когато фокусът се измести от „как изглеждам“ към „как се чувствам“, нервната система се успокоява и тялото спира да се бори със себе си.
Ноември 2025 и широките дънки
Около ноември 2025-та се появи една нова йога в календара на фитнеса, която беше с мъж треньор (не много често срещано за йога) и разбира се отидох да я пробвам.
Spoiler alert: от тогава до сега съм пропускала тренировка само при изключителна необходимост.
Към този момент вече бях загърбила всякакви очаквания, че ще отслабна и просто се наслаждавах на тренировките, които наистина станаха любимите ми и вече не мога да си представя живота без тях. Радвах се на всеки един малък напредък без да имам очаквания, че ще стигна до там.
Не ме разбирай погрешно, все още се радвам на резултатите си, но те вече не са на всяка цена, те вече не са очаквани, те са нещото, което се случва напълно естествено, когато имаш търпение, постоянство и изпитваш истинско щастие и наслада от това, което правиш.
И ето как дънките малко по малко започнаха да ми стават широки, без да се стремя към това.
Защото когато спреш да насилваш живота си да се вкара в определена цифра, той намира най-добрата си форма сам.
0 comments